Neil Gaiman's "Coraline" - Borko's review

"В новия апартамент на семейството на Коралайн има двадесет и един прозореца и четиринадесет врати. Тринадесет от вратите се отварят и затварят. Четиринадесетата е заключена, а зад нея има само тухлена стена до деня, когато Коралайн я отключва и открива коридор към друг апартамент в друга къща, досущ като нейната.

Но и различна...

Отначало всичко в другия апартамент изглежда чудесно. Кутията за играчки е пълна с ангелчета, които се навиват с пружини и летят из спалнята, с книги, чиито картинки се гърчат, пълзят и трепкат, с малки черепи на динозаври, които тракат със зъби. Но тук са и другите майка и баща, които искат Коралайн да остане при тях и да бъде тяхното малко момиченце. Те искат да я променят и да не я пуснат да се върне..."

***

Нека започнем с малко предистория! Още преди да взема решението да прочета книгата, една близка приятелка от клуба по писане на няколко пъти ми беше споменавала именно за Коралайн и за ужасяващата "друга" майка с черните копчета вместо очи и чудовищните си ръце с дълги кървавочервени нокти. Разбира се, това много бързо грабна вниманието ми. Още повече като чух, че има и филм по книгата. Също и че самата книга е горе-долу 170 страници. Малко отложих и все пак сега я прочетох. И съм наистина благодарен, че изобщо се срещнах с тази книга, защото нейното четене беше едно наистина уникално и неземно преживяване - не е като нищо, което съм чел до сега. Shout out to Elly, my eternal gratitude and love will forever belong to you. 

Yep.

It's that creepy.

Anyway, moving on. Общо взето, книжката представлява традиционния за детска приказка сюжет, смесен с доста, ъъъ, да ги наречем, меко казано, смущаващи образи и атмосфера. Може да се каже, че така би изглеждала приказката на 21 век, ако прибавим към нея и щипка хорър и фентъзи (ако под щипка се разбира странни майки с копчета вместо очи и чудовищни ръце с дълги нокти, чудати създания с по две човешки глави и няколко крака и ръце, скрити в пашкул от паяжина, разни дечица духчета с отнети души, очи и много други сравнително ужасяващи неща).

Още от самото си начало книгата някак заявява "Вижте ме, аз съм за деца обаче не съвсем!", и мноооогоооо бързо си казва "аз съм крийпи и както могат деца да ме четат, така и възрастни!". В началото Коралайн и семейството ѝ се местят в нова къща и понеже Коралайн е изключително любопитна и интелигентна, също и ненавижда скуката, тръгва веднага да изследва и много скоро опознава всички останали обитатели на къщата. Да, казвате си, всичко звучи съвсем нормално, но абсолютно не е така, защото всички е толкова зловещо, странно и смущаващо? Толкова е смущаващо и странно, че в един момент просто не предизвиква нищо друго освен още интерес. 

Those would be the Other parents

Така де, повече няма да спойлвам, само ще кажа, че много скоро Коралайн открива "тайнствен" коридор към Другия свят, където се запознава с Другата си майка и Другия си баща, които, разбира се, имат пришити копчета вместо очи и се държат на пръв поглед изключително крийпи и читателя просто започва да разлиства по-бързо и по-бързо, просто защото е суууууууупер странно. Другите родители на Коралайн изглеждат много по-загрижени и заинтересовани за нея, но скоро тя осъзнава, че това е нищо повече от клопка и също открива, че истинските ѝ родители липсват. От този момент нататък се започват истинските ужаси и, да ги наречем, приключения.

Стига толкова съм спойлвал, време е да мина към същинския обзор. Ами... Книгата ми хареса изключително много, реално погледнато няма абсолютно нищо, което да ме е издразнило или да съм усетил не на място. Беше не просто перфектна, а умопомрачаващо перфектна. Освен че съчетаваше в себе си детска приказка с мотиви характерни за филмите на ужасите, книгата притежаваше и много силна емоционална дълбочина и послание - нищо не е това, което изглежда; сбъднатите мечти; изкушението; идентичността и името. Всички тези конфликти бяха разгърнати по много тънък начин и бяха развити чрез смелия и неуморим характер на героинята Коралайн, която между другото е перфектно изграден образ. А НЕКА НЕ ПОЧВАМ КОЛКО ДОБРЕ И ПРЕКРАСНО БЕШЕ НАПИСАНА (Neil Gaiman, u're mah hero).

Weird mamma got me like

Много ми се искаше да научим повече за Другата майка и защо единственият ѝ източник на живот беше да се храни - да се храни с любов. Защо бе отмъкнала душите на всички тези деца, защо и как създава всички тези светове? Книгата е брилянтна и така, но наистина бих искал да знам отговорите на всички тези въпроси.

Luv dat kitten tho

Също много харесах и котката като герой. Всяка книга, филм и пр. си има персонаж, който служи да внася основните послания и мъдрости - в случая беше черната котка, с която Коралайн се запозна. Удачно сравнение би бил заекът от "Алиса в страната на чудесата", тъй като имаха сходна функция - превеждаха главната героиня между реалния и Другия свят.

Общо взето, да заключа, книгата е абсолютно уникална и бих я препоръчал на абсолютно всеки - та тя е едва 170 страници. Искам да познавам Коралайн irl. She's awesome. The kitten, too.

FINAL VERDICT - 9/10, I'M SHOOK, I'M SNATCHED, I'M DECEASED

"Езикът на умирането" - Borko's review

"Езикът на умирането" - Сара Пинбъра; review

"Това е една от онези нощи. Специална, ужасна нощ.
Тя седи до леглото на баща си, гледайки как часовникът отмерва последните часове от живота му. Нейните братя и сестри - всички прекършени, с крехки отношения - бяха там през последната седмица, но сега тя е сама.
А той винаги идва точно тогава.
Часовникът тик-така, тъмнината привиква. Ако изобщо идва."

***

Ъъъъ, нека започна с това как се запознах с тази книга. Ами, първия път, в който я срещнах, беше в Хеликон и си казах "Ехааа, ибаси яката корица" и понеже повечето книги на Артлайн са хубави, ми се стори, че и тази ще е. Не си я купих обаче, защото беше 13 лева и да. Няколко седмици по-късно обаче, на алеята на книгите във Варна, я видях пак, но с 20% отстъпка, и така реших да си я взема, за 10 лева. Е, съжалявам, че изобщо ми мина през главата да я купувам. 

Всъщност, не е чак толкова зле, но нека поговоря първо за самата книга. Ами... Сюжетът далеч не е нещо невиждано, даже обратното, всеки филм/книга, който говори на тази тема е с абсолютно същата история, и даже свърша по подобен начин. Финалът бих го определил като неочаквано очакван, финал ала турски сериал.

Като история - нищо не правено, но това, което успява да спечели одобрението ми, е начинът, по който книгата е написана. Написана е наистина красиво. Вълшебно, магично. Всичко до детайл е изпипано, описанията на авторката са изключително добри, също и езиковите и литературните средства, с които си борави. На места има цитати, които са едва ли не директна атака в сърцето на читателя. Също и много искрено написана, което може би се дължи на факта, че цялата книга е едно голямо обращение към умиращия баща.
Иначе... героите бяха интересни, но научаваме толкова малко, дори за главната героиня не знаем почти нищо, а всичко, което научаваме е след 3/4 в книгата и е буквално 1-2 странички...
Пени е яка, Пол не. Дейви > Саймън. А главната героиня... Горката измъчена душа. Колкото и малко бекстори да имаме за нея, пак е доста интересно (малко клони отново драма тип турски сериал, но ми хареса).

Общо взето, ужасен сюжет, написан по красив начин. Така бих определил книгата.

По принцип не бих я препоръчал, но ако някой иска да прочете книга, в която не става почти нищо, но чувствата в нея са много истински и описани по изящен начин, то това е книгата за него.

Оценка: 6/10, would suffocate with a pillow again

Harry Potter and the Cursed Child - Svetoslav's Review

Девет години след Даровете на смъртта ни се предлага хапка от магьосническа Англия много години след Битката при Хогуорстс и падението на Волдемор. Уви, неговия погром явно е не е бил ограничен само до него…

Ако видите това на улицата - бягайте!

Хари Потър. Книгите на моето детство, и, сигурен съм, на голяма част от вас. С всяка следваща книга томовете ставаха все по-дебели(поне до “Феникса”), удоволствието от четенето им все по-голямо, триото растеше, аз също. Когато “ Дарове” приключи, останах много задоволен от края - злото е окончателно разбито, Хари е открил своето щастие, светът е в мир. Чудесен край, като на приказка. За жалост, Дж. К. Роулинг и компания явно не са мислели така когато са писали Harry Potter and the Cursed Child, защото там превъзходният завършек на така наричания “световен феномен” е подменен от обикновената, всекидневна злоба в човешкото сърце.

Нека започнем от началото на тази книга. Разбира се, тя всъщност е сценарий на пиеса, и като такава четенето ѝ е неудобно. Недоумявам защо са решили просто да публикуват суровия сценарий, а не истински роман. Във всеки случай в книгата липсват описания, а диалога е, ами, регресирал до детското начало на поредицата във “Философския камък”. Героите имат емоция, но е зле изразена. Четенето на това произведение е сравнимо с носенето на мътни очила - човек вижда смътни фигури, но не и детайлите. Както и да е, нека обърбем внимание на сюжета. Историята се отнася за познатите ни вече герои, както и децата им: Албус Свиниръс Потър(трябваше да го напиша така. Заслужава го.) и Скорпиус Малфой. Удивително е, но и двамата са разпределени в Слидерин. В това няма никаква логика. И двамата са пълни с депресия и гняв черупки, липсват им хитростта и най-вече амбицията на дома Слидерин.Според мен Скорпиус е за Рейвънклоу, а Албус, като пълен бездарник - Хафълпаф(макар че въобще не трябва да ходи на училище). След една поредица от събития решават че трябва на четиринадесет години да спасят света, и затова открадват времевърт и отиват в миналото, където забъркват една огромна каша…

Преди да говорим нея, нека видим какво се е случило с любимите ни герои от едно време. Рон вече е шишкав собственик на магазин. ОК, очаквахме го. Хърмаяни е станала министър на магията. Доста е безволева, нищо не е останало от отдавна починалата ѝ инквизитивност и борбеност. А Хари? Спасителят на този свят, Момчето, което оживя, човекът, два пъти победил Волдемор? Превърнал се е в жесток и студен човек. Отрича се от сина си. Критикува факта, че е в Слидерин(а всички помним епилога на седма книга, нали?). Лъже един стар и безпомощен баща. Опитва се да съсипе живота на едно невинно момче. Иска да раздели сина си и единствения му приятел. Дори разплаква Дъмбълдор с гневните си обвинения. Накратко: истинският Хари Потър загина в Битката за Хогуортс. Това тук е просто един хулиган.

А какво да кажем за следващото поколение? За предубедената Роуз Уизли, за която делата на дядото и бащата са по-важни от тези на сина? За Албус, който отхвърля цялата любов на родителите си заради… нищо? Поне Скорпиус има някаква дълбочина, неговото поведение е обяснимо, той е разумен. Приятна бе промяната на Драко от гневен младеж в любащ баща и съпруг. Въобще за мене сем. Малфой бяха една неочаквана, но приветствана изненада. Всички други са просто едни бледи сенки. Бледи сенки, които бавно и сигурно разрушават всичко, за което се е борил истинския Хари. Антагонистът има доста неясни и нестабилни мотиви, нейният подсюжет е голямо разочарование, главно защото историята ѝ е малко(доста), ами, изсмукана от пръстите. Е, освен Снейп. Сцените с него бяха като диаманти сред тор. Без да разкривам прекалено много, ще споделя само че тук виждаме проблясъци от истинския Снейп. И са великолепни.

И все пак не могат да поправят бъркотията, която тук минава за сюжет. Фабулата на книгата е сложна, не е лесна за четене, нито пък и приятна. Не съм почитател на истории с пътуване във времето именно заради това, а и употребата на този мотив значи че писателят е изчерпал творческия си репертоар и трябва да прибягва до евтини фокуси. За щастие книжката не е особено дълга, страниците се прелистват една след друга и скоро пристигаме на края. Бих го определил като разочарование. В съществото си представлява завръщане към status quo ante bellum, или състоянието преди конфликта. Тоест, цялата история, разказана в книгата, ми се стори някак… излишна.

С края на книгата идва и краят на това ревю. Надявах се Роулинг да остави Хари в седма книга - ярък и неопетнен образ на съвършена любов и добрина, непомрачен от тъмнината и пороците на своето време. Уви, получили сме една водниста картина на някаква дистопия. За мен, “Даровете на смъртта” е и ще си остане вечно последната “Хари Потър книга”. Тази жалка пародия няма право да се назове като такава.

Оценка: Мъгълска: 2/10

Магьосническа: (Т) Трол

Време е да погребем поредицата, тази книга я уби

"Синдер" на Мариса Мейър - Borko's review

"Синдър" - review

Героините са същите, но не съвсем — сирачето всъщност е изключително талантлив механик киборг. Феята вълшебница е робот с особено отношение към модата, а принцът този път получава нещо повече от обувката на Пепеляшка. Дори и в бъдещето приказките започват с „Имало едно време…“

Синдер е киборг с тайнствено минало. Когато доведената й сестра се разболява от смъртоносна болест, мащехата й обвинява нея. А нещата стават още по-сложни, защото красивия принц Каи кани именно нея на императорския бал. Принудена да избира между дълга и свободата, лоялността и предателството, Синдер се оказва в епицентъра на интергалактическа битка, в която, за да защити хората, на които държи, ще трябва да се изправи очи в очи с миналото си.

* * *

Още преди да започна да я чета, няколко пъти я бях срещнал в училищната библиотека (вече беше излязла и четвъртата) и интересът ми постоянно нарастваше, защото нека приемем фактите, на кой не би му се сторила интересна книга, на корицата на която има момиче с рокля и тяло, привидно с формата на кукла, а отзад, в анотацията, се разправя за киборги, андроиди и смъртоносни болести, И на всичкото отгоре става въпрос за така добре-познатата ни приказка за Пепеляшка. И така. Започнах да се интересувам от книгата и питах приятели, които бяха чели книгата, какво мислят и реакциите общо взето бяха нещо от сорта на " ???? НЕ СИ Я ПРОЧЕЛ ???? ". Ето защо реших да я прочета.

Началото на книгата сложи началото и на абсолютната ми обърквация, защото изведнъж бях пренесен доооооста години в бъдещето (126, ако не се лъжа) и бяха представени доста на брой герои и самата атмосфера сякаш беше пренаселена и трудна за преглъщане (като за начало на книга). Няколко страници по-късно обаче, всичко си идва на мястото и някакси читателят се чувства все едно току-що е паднал от водопад с лодчицата си, а веднага след това плава по спокойното течение на рекичката в подножието на водопада. И освен това, самият факт, че пространството в книгата е Източната Република (предполагам днешен Китай), е достатъчно объркващ, защото се съмнявам някой да си представя историята за Пепеляшка да се развива в Китай.

Това настрана. В следващите глави действието наистина потръгва и книгата, заедно със сюжета си, започва да действа като добре-смазана машина и бавно се натрупва напрежение. Относно цялостния сюжет на книгата мога да кажа, че е абсолютно умопомрачително жесток и докато четях някои глави просто се улавях да прескачам редове и описания, само за да разбера какво ще стане. Спираше дъха. Единствената ми забележка е, че нямаше много плот туистове и изненадващи моменти; беше суууупер предвидима, но това ме накара да се замисля, че е написана нарочно така, защото можеш да предположиш какво ще стане още няколко глави след началото, но да не разбереш дали наистина е така чак до края (въпреки че на много пъти авторката буквално е на косъм да го потвърди и аз бях направо на ръба на леглото и дращех книгата с нокти, защото исках най-накрая да каже дали е така или не, но все пак не го правеше).

Относно героите - също толкова добре-изпипани и направени като сюжета. 

Синдер е такъв персонаж, който обединява толкова много неща в едно (момичето е киборг, механик, и в последствие се оказв, че е още мноооого повече от това). Обожавам начина, по който авторката е описала героя и макар да няма много портретни характеристики, разбираме повече от достатъчно от действената и речевата характеристика на образа - разбираме колко скромна, сърдечна, чувствителна, емоционална, но едновременно и сдържана е Синдер. Просто държанието ѝ с околните, дори и с хората, които я ненавиждат, правят Синдер герой, който още с първите няколко думи читателят е склонен да обикне.

Принцът. Ох. Изобщо не ми се иска да си кривя душата, само защото обожавам книгата - персонажа на принц Каито никак не ми хареса. Може би защото с нищо не се отличаваше освен с хубост (което, нека признаем, не е нещо отличително, ако си принц в приказка), може би защото някак не се вписваше в цялата оригиналност и иновативност на историята, а може би защото беше типичният принц Чаровен. Не знам дали на останалите, с които съм обсъждал книгата им харесва, но на мен лично-не. 

Кралица Левана. Апффффффффт. Не мога да изразя с думи колко много обожавам този герой. Начинът, по който Мариса Мейър е представила злодея в книгата си е чисто и просто извън тази планета (буквално и преносно). Тази вградена емоционална дълбочина, която има (кралицата сама по себе си представя една от най-големите опозиции в днешната литература привидност-същност), този хладнокръвен чар, който има, привидната ѝ въшнша красота, която няма нищо общо с непреклонната ѝ злоба и язвителност правят Левана един от най-любимите ми злодеи в YA литературата. Нямам търпение да се срещна отново с персонажа ѝ в следващите книги (и искрено се надявам в скоро време да не умира, защото както казват феновете "обичам да я мразя").

Семейството на Синдер. Доста достоверно и автентично представени са мащехата на Адри и доведените сестри, при които всъщност се получава несъответствие (но положително такова) с приказката, защото едната сестра, Пеони, всъщност е най-близкият човек на Синдер, може би единственият, който наистина я обича от все сърце. От друга страна, злите (с право) мащеха и сестра са точно както се очаква да бъдат - завистливи, ненавистни, и неприкрито показват омразата си към Синдер, като образно казано ѝ се изплюват в лицето.

Ико. Това, абсолютно съм честен, е най-лъчезарният и весел герой в цялата книга. Наистина жалко, че не взима голямо участие в книгата и не я срещаме много често, защото този персонаж е напълно лишен от всякакви негативи и просто прави обстановката много по-лека и разтоварена от цялото напрежение между Синдер и сестрите. Тя служи като най-добра приятелка на Синдер и на практика е Феята от Пепеляшка, защото я побутва да отиде на бала и прочие. МЪЧ ЛЪВ ИКО!

FINAL VERDICT - 4.5/5 STARS

Общо взето обожавам книгата, сюжета, героите, абсолютно всичко, начина на писане на авторката, самата авторка - всичко свързано с книгата, но си взимам 0.5 звездичка, защото беше доста предвидима и нямаше много изненадващи моменти, въпреки, че книгата не се нуждае от много такива.

Като заключение искам да кажа, че препоръчвам книгата горещо на всеки, който иска леко четиво, ненатоварващо, но едновременно и супер интересно. Самата книга още с разтварянето на първите страници завлича интереса на читателя и не го пуска, заедно с дъха му, до последната страница. Нямам търпение да прочета и останалите книги в поредицата в най-скоро бъдеще. Thanks, bye.

"Къде си, Аляска?" - joint review

"КЪДЕ СИ, АЛЯСКА?" - book review

Стигна се и до момента, в който пишем първото си ревю на книга. Избрахме точно тази, за да покажем колко различни възгледи имаме and so on. Obviously, Светослав ще е лошия, а аз ще съм добрия. Нека просто продължим към ревюто, защото да.

Б.

Бих искал да започна с това, че прочетох книгата преди около година (и малко са ми замъглени спомените относно нея) и колко много я харесах и обикнах. Периода, в който я прочетох беше непосредствено след големия hype за самата книга - беше толкова популярна по едно време, всички говореха за нея и споделяха цитати, и даже в една социална мрежа постоянно се кръщаваха с някакви имена от сорта на Alaska Young, I smoke to die, и прочие. Просто бях убеден, че все някога ще я прочета и този момент все пак дойде. Имах... хмм... Не знам? Ниски очаквания? Защото наистина ненавиждах онези момиченца и цялата драма покрай книгата, и мислех, че ще бъде определено някаква "боза", но уви, оказа се прекрасна книга.

Сюжетът се предава през перспективата на един от главните герои - Майлс, и чрез него се запознаваме с останалите герои, когато се мести в училище Кълвър Крийк. Желая тук да споделя колко много ми хареса всеки един от персонажите - бяха абсолютно различни един от друг, като всеки от героите си имаше своя най-характерна черта и просто бяха уникално представени, и описани, и направени, и просто авх. Джон Грийн някак съумява така да изгради героите си, че всеки един подрастващ (и не само) да се заинтригува от тях и незабавно да почувства някаква връзка и да ги заобича още при първи прочит. Искам да отделя специално внимание на Аляска, защото тя несъмнено е лицето на книгата и, всъщност, лицето на цяла епоха в YA жанра. 

Аляска Йънг. Емоционално нестабилната героиня на книгата, в която всички - читатели и други персонажи, просто са предразположени да се влюбят. Аляска е разбита на парченца, има неясно минало (в началото поне), мистериозна едно и се отличава с несравнимата си емоционална дълбочина. Изключително харизматична е и има необикновено присъствие. Създава чувство на тъга и отчаяние, на съкрушеност, но и едновременно някакси внушава и определена лъчезарност, надежда, примиреност и най-общо казано живот. Персонаж, който едновременно олицетворява живота и смъртта. Аляска е заровена в книги, страшно импулсивна и много красива, спечели ме още с първата си реплика и още помня как подчертавах половината й диалог, защото беше като мина за inspiring quotes. Ето и любимия неин:

"Прекарваш целия си живот, затворен в лабиринта, размишлявайки как един ден ще се измъкнеш и колко страхотно ще е навън, и представата за това бъдеще ти помага да продължиш напред, но така и никога не го осъществяваш. Просто използваш бъдещето, за да избягаш от настоящето." 

Относно сюжета - сравнително добър, умело написан, бързо развиващ се, пропорционално на развитието на персонажите. Харесва ми също и похвата "Преди/След" - натрупва съспенс и някакси очакваш нещо лошо да се случи всеки момент, и когато се случва (настъпването на "След"), започва да отброява дните след реалната случка и просто се получава супер яко :DDD и на практика когато свърши отброяването "Преди" следва eternal crying, и тъкмо когато се поуспокоиш идва време за финала на книгата и просто като си наясно вече със способността на Джон Грийн да удря там, където най-много боли, вече си приготвяш кърпички, защото, да, сълзливо е. 

Автора. С голяма смелост мога да твърдя, че самия начин на писане на автора, може да се обособи в отделна категория, т.е. все едно "omfg пишеш толкова Джон Грийн" примерно. Тоест, стилът му на писане е толкова оригинален, че няма как да не остане в историята на литературата, и освен това съм убеден, че Грийн ще бъде запомнен като лицето на YA жанра.

Общо взето, това беше, като заключение, бих казал - любима книга, добър автор, прекрасни герои, хубав сюжет, на места малко клиширан ("...пуша, за да умра", и понякога имаше моменти "вижте ме съм като другите момичета"), но общо взето, йес.

Final verdict - 4/5 stars

и нека завърша с още един прекрасен цитат от книгата

"Рано или късно идва мигът, в който осъзнаваме, че всички, които плуваме във времето, в крайна сметка биваме отвлечени навътре от мъртвото течение… накратко, че с всички ни ще се свърши." 

С.

Първата ни книга за ревю се оказа едно тъничко томче с матови корици. Още като видях заглавието и графичния дизайн на корицата разбрах, че трябва да се подготвя за схватка с Young Adult жанра. Като цяло с него се толерираме, но понякога срещам такива произведения на изкуството, които са способни да ме откажат от книгите за доста време. “Къде си, Аляска?” не е от тези книги, но все пак заплашително се доближи до тях.

Трудно е да се сравни тази книга с нещо, но сравнение с един дементирал пияница би било успешно. Нека започнем с главния герой, Майлс Халтър. Майлс е на шестнадесет години, но разполага с интелектуалния капитал на четиригодишно. Лишен е от всякаква емоционална и нравствена дълбочина. Животът му е празен, кух. Хобито му е да наизустява последните думи на известни хора. В книгата така и не получаваме обяснение защо го прави, но е лесно да се досетим, че е опит на писателя да придаде на героя си илюзия за духовност. Уви, доста несполучлива илюзия.

Майлс отива в ново училище. Там се запознава с Аляска, в която незабавно се влюбва. Това “влюбване” се дължи изцяло на физически качества, особено заслугите ѝ в областта на размера на сутиена. Аляска е представена като “емоционална” личност, в нея има вътрешен конфликт. Обвинява себе си за смъртта на майка си от аневризъм. Ако Аляска имаше умствени способности поне половината на тези, които има едно шестнадесетгодишно момиче, щеше да научи че от аневризъм се умира за секунди и дали ще извика Бърза помощ е без значение. Въпреки това, Джон Грийн държи на илюзията на емоционалната дълбочина на героите. Не разбираме нищо за мотивацията на героите. Те правят някакви неща, но без да имат причина. Например, Майлс за два месеца се превръща в заклет пушач и пияница, просто защото. Освен това се държи много нелогично, отново без причина - помага на пияната Аляска да избяга от училище, просто защото. След кулминацията на книгата Майлс напълно демонстрира своята липса на цел и мотивация. Лута се в училище и живота, не прави нищо, тъжно му е, но не знаем защо. 

Аз на всяко действие на Майлс

Освен това, понеже Майлс в избора на приятелка се ръководи най-вече от физически качества, се “влюбва” и в Лара. Лара, чиято трансформация от рускиня в румънка служи за майсторска демонстрация на общата култура на автора. Разбира се, Майлс не знае защо е с нея и в крайна сметка се разделят. Впрочем, Аляска чете много книги. Защо? Тя не знае. Ние не знаем. Просто го прави . И понеже книгите извисяват човека, Аляска е една развратна нимфоманка и алкохолик. 

Краят на книгата е разочароващ. В чест на Аляска съучениците ѝ решават да организират номер на училището, който включва стриптизьор. Това е своеобразна кулминация в безумието на книгата, която постоянно скита между нелогичното, абсурдното и необясненото. 

И така, какво научих от тази книга? На практика, нищо, освен че не е особено добра. Нито един път не почувствах напрежение, особено желание да прелистя към следващата страница, загриженост за героите. Защото не бяха герои, а дъски с човешки лица, лишени от душа и емоции. На всички, които искат да пробват YA жанра, препоръчвам да инвестират времето си в “13 причини защо”, а не в кашата, озаглавена ”Къде си, Аляска?” .

Не. Просто не.

Това беше първото ни съвместно ревю, но със сигурност няма да е последното. За да стигнем до следващото обаче, ще трябва да минем през няколко соло ревюта, преди да избера колаборационна книга. Подбрали сме си няколко интересни томчета всеки. Нека видим колко струват...

Как започнахме...

Здравейте, ние сме Борко и Светльо и решихме да си направим блог. Да, сигурно ще си кажете пффт, поредния блог за книги. И сте прави, но уви,само отчасти. Освен че имаме коренно-различни предпочитания относно книги, имаме и напълно различни, дори противоположни, мнения и светогледи за света, в който живеем, за хората и общо взето за всичко. Планът за сега е да пишем book reviews, movie recommendations, pop culture and music. Oh, and rants, too. Та, нека започнем с кратко представяне на всеки по отделно (gentlemen first):

Аз съм Светослав. По отношение на литературата интересите ми са предимно (и ексклузивно) в областта на фентъзито, научната фантастика, както и всякакви класически романи. При филмите ситуацията е еднаква, а що се отнася до музиката - там съм много капризен. Нямам изключително високо мнение за литературата на 21 век, както ще видите в ревютата ми. Считам че от средство за просветление се е превърнала в чудесен начин за губене на време. Предимно ще разглеждам книги, за които повечето хора не са чували - накратко, апокрифни произведения.

Next and last on the list съм аз, Борко, u know, ur friendly, 24/7 positive, весело тъмблр indie чадо. Като цяло най-много литература чета в Young Adult жанра, но от време на време се спирам на някоя друга фентъзи книга, или просто каквото ми привлече вниманието. От гледна точка на кино индустрията съм die-hard horror фен, но също обичам класики, фентъзи и супер тъжни филми, главно защото обичам да си припомням колко чувствителен характер имам :DDD. Една от най-добрите ми черти, imo, е вкусът ми за музика и правя супер яки pun-ове and cool pop culture references и да. За разлика от онзи варварин горе, смятам, че днешната литература е много по-стойностна от колкото той мисли, главно защото в Young Adult най-често се обръща внимание на отделни личности и характери, не на типажи; показва колко е богат душевния свят, дори и на тъкмо-стъпилите в света тийнейджъри, колко чуплив, и едновременно твърд и неразрушим, е той. Yeah.

Uh, това беше всичко. В скоро време (когато онзи, другият, си прочете книгата) очаквайте първия ни book review, so u can hype for that.
Godspeed!

Ето ни и нас (ляво - douchebag 1, Светослав; дясно - douchebag 2, Борко)